Всевиждащото око

         Гордият стар фар бе изправил забележителна снага на каменистия бряг. Бе забол морно чело в небето, а компания му правеха злокобните облаци. С матовото си тяло, той бе отделил убедително  малкото рибарско селце от пространната морска шир и стоеше като страж, който пази свещената земя от беди. Червеното му око постоянно проблясваше в тъмното и чертаеше  безопасен път за корабите към брега.           

        Никой не знаеше кой пали светилото. Никой не бе успял да види пазача на фара. Напразно селяните се редуваха да пазят входа, за да разберат. Не забелязаха някой да влиза, нито да излиза от дверите му. Вратата на маяка постоянно стоеше заключена с тежък катинар, който беше ръждясал с времето.      

        Селяните накрая установиха, че фарът живее собствен живот, неподвластен на законите на човека. Мигащото му око се превърна в олтар за тях. В основата му донасяха своите мечти и тревоги. Подреждаха ги в основата му - да ги пази.