Драги ми Смехурко,
Никак не видяхме как април измина. Майско слънце грейна. И завика лудо моята дружина:
— На излет, на излет горе в планината! Че там са по-сладки смехът и играта!
Баба Цоцолана тоя зов подхвана и рече засмяна:
— Права дума думат моите юнаци. Сред планински въздух, сред китни дъбрави и стройни букаци човек подмладява. Затуй още утре излет ще направим. Пригответе всички спортните премени! Утре заран рано елате при мене! Ядене ще вземем и път ще поемем къмто планината.
— Бабо, да си жива! — викаха децата.
А Дана добави:
— Аз и едно въже ще сложа в торбата, та запирка някой от нас ако стори, да го теглим всички с въжето нагоре.
На сутринта рано тръгнахме със песен. Отначало пътят бе равен и лесен. Лъхаше тих ветрец, пееха ни птички. И леко, и бодро подскачахме всички.
Поспряхме за малко. Похапнахме сладко. Поехме отново.
— Хайде, патиланци! С подновени сили да вървим нагоре! Оттука начева вече стръмнината.
Баба Цоцолана тихо проговори:
— Дали ще ме слушат краката нагоре?
— Бабо, не плаши се — отвърна й Дана. — Туй въже защо е тука в торбата? Нали е за помощ. Ние да сме здрави!
А Панчо добави:
— Трябва сега още нещо да направим, та да не оставим насред пътя баба. От товара трябва да й се отнеме. Бабо, дай да нося двата козунака, с едрите бадеми!
И малката Мика и тя утеши я:
— Пък аз ще ти нося жълтата кесия с дребните бонбони, дето разхладяват. Когато си морна, и те натежават.
Баба се усмихна и кротко им рече:
— Почакайте още! И за тая помощ скоро време до-ще.
Вървяхме, вървяхме и стръмна пътека отстрани поехме. Но скала висока пътя ни попречи. Баба Цоцолана се запря и рече:
— Тука ще остана. По стръмната урва, който сила има, нека да се качи.
Панчо се обади:
— Ах, миличка бабо, умори се значи! Давай козунака! Дружината гладна откога го чака.
А Мика извика:
— Бонбоните дай ни! От тях ще добием засилки незнайни.
Баба ни нахрани. Патилана Дана, Гана, аз и Данчо възлязохме тозчас на скалата. Оттам Дана хвърли въжето на баба. Тя се върза здраво. С две ръце го хвана. Дръпнахме въжето и викнахме гръмко:
— Хайде, хайде, бабо! Сетен напън дай си! И ще се изкачиш!
Ала нито стъпка баба не прекрачи.
— Не мога, не мога! — вика и не мърда.
Настана тревога. Дръпнахме отново. Пак викнахме всички: „Хайде, хайде, хайде!“ Стреснахме в гората животни и птички, но баба не мръдна.
Патиланчо Панчо тогаз чудо стори. Зад баба той скочи и викна високо:
— Гущер, гущер, бабо! Лази из тревата! Бягай на скалата!
И за миг чак горе баба се намери. И към върха хукна като младо яре. Със голяма мъка стигнахме я горе. Аз й заговорих:
— Право казваш, бабо! Тука планината чудесии прави. Млади подлудява, стари подмладява.
Прихна да се смее цялата дружина. И в смях и закачки разходката мина. Ядохме, играхме, пяхме и се смяхме, и по късна вечер в града се прибрахме.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
—————
—————
—————
—————
—————
—————
—————
—————
—————
—————
—————
Изкачването на планината започва с първата крачка.
Бързата работа - срам за майстора.
Можеш да върнеш загубеното злато, но загубеното време - никога.
Ако искаш да бъдеш обичан, обичай.
Всеки е ковач на своята съдба.
Двойно побеждава онзи, който се владее след победата.
Любовта побеждава всичко.
Да искаш, значи да можеш.